Понякога, не е ли огледалото,
да служи за това да сме щастливи
или с отражението тласка ни
в суетната заблуда за преценка.
Понякога, не иска ли човек да види
някой друг, да бъде образ срещу
него, за да може да избяга от омраза,
страх и грешките, свойто анонимно аз.
Понякога, не може ли да си спестим
физическата видимост от сферата,
както правим със душевните тегоби,
за да ползваме изкуствен параван.
Понякога, не виждаш другите,
защото твоят образ те владее
и чужда красота, и гледище
за нея, на тебе става неприсъща.
Понякога, не може ли това, което
ти отнемат при тебе пак да се
завръща или става като в огледало
и младостта във старост се обръща...
© Антон Кънчев Всички права запазени