Едно огледало много пъти ми казваше:
Погледни ме, виж съдбата си в мен!
но така и време не оставаше,
ти бе от мен така неотлъчно пленен.

Дните минаваха...
Гонещи се - сякаш деца с колела.
Само спомени слепи оставаха,
от близостта на наште любовни тела.

Един ден впих празен поглед
в огледалото пред мен
и зърнах хиляди стрелки стоманен лед
с кървящи лапи,
впити във духа ми осквернен!

Един палач стоеше в дъното на здрача
и броеше часовете
с пясъчен часовник във ръка...
Опитах тихо да заплача,
но как сълзите щяха да стопят леда?
Сърце от камък имаше палачът,
за моя голяма беда.

Изпънах коленете си протрити
и бавно станах от калта,
очите ми не бяха вече пъстри маргарити,
а крещяха неми,черни,
взиращи се сляпо във пръстта.

Едно бяло цвете
се подаде от духа ми вцепенен,
в прегръдка нежна и топла ме вплете
и събуди надеждата във мен!