14.04.2007 г., 10:26 ч.

Окована 

  Поезия
461 0 0

Като слепец при мен се връщаш.
На чувствата ми стари ти отвръщаш.
Тези чувства отдавна ги няма.
Искам с теб да съм пряма.

Не, недей се връщай, късно е вече.
Недей, времето изтече!
Не ме карай пак да ме боли.
Недей, моля те, спри!

Не искам пак да страдам.
Не виждаш ли, че с теб пропадам.
Ти ме дърпаш в безкрайността.
В бездната на потайността.

Няма те, сърцето ми на прах разби се.
Тъжен свят пред мен откри се.
Ти идваш пак при мен, но за какво?
Вече ми е все едно.

Страх ме е, не идвай.
Номера веднага ми изтривай.
Моля ти се като на Бог - остави ме.
От теб самия избави ме.

Без теб душата е умряла.
Но с тебе няма да съм цяла.
Ти ме отрови.
Сложи ме в окови.

Сега ходя ни жива, ни умряла.
С материализмът съм се сляла.
Ти ме погуби, да не мога да живея.
За никой да не мога да копнея.

С теб съм зле, без теб съм зле.
Кога ще съм добре?
Защо ми причини това.
Защо душата окова?

© Милена Йорданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??