Изпариха се чувствата. Отлетяха на някъде.
Само черна утайка, остана на дъното.
Тя нахрани омразата и горчи във устата ми.
Всяка нощ пропълзява и ме сграбчва за гърлото.
Аз се боря с омразата, но със ноктите хищните,
тя разкъсва жестоко, разкъсва сърцето ми.
Ще потърся любов, от любовите силните,
да прилегне до мен, като куче в нозете ми.
Със любов ще лекувам, ще лекувам омразата.
На утайката черна, ще почистя отровата.
Но разяжда ме нещо - както проказата.
То нашепва, внимавай, с любовта, тая новата.
И обхваща ме страх, че ще бъде пак временна.
Ще прилегне до мен, със лицето красиво.
Но ще бъде навярно, с омразата бременна.
Пак омраза, но друга. По свирепа и дива!
ПИ
© Пламен Иванов - ПИ Всички права запазени