Искаше ми се следващата ми публикация да е стих. Но не намирам думи.
Колко стиха съм зарязала така... и пък само края... не ми идва идея за началото. Винаги музата ми идва за какви да са ми последните думи. А край без начало няма, нали? Както във всичко. Как да сложиш на една любов край, когато не ú е бил даден шанс за начало. И пак се луташ някъде в средата. Някъде сега, в случващото се, и си търсиш разни неща. Търсиш си внимание, търсиш място, търсиш цветя пред вратата си. И знаци търсиш. Знаци, че евентуално не всичко е илюзия. А тази моя любов (време е да започна да говоря в 1-во лице) е публикувана толкова много пъти. В цели 11 публикации разказвана, страдана и мечтана, че вече дори не знам какво да кажа за нея. За 3 години така и не разбрах дали е споделена, или я е страх да се сподели. Но е любов. Независимо каква, любов е! Успоредно с другите любови, тя винаги е била тази любов, която те носи на ръце, след като си си скъсала пантофките от бягане "към или от" някоя от другите. Превързва ти раните и ги лекува със смях. За това е толкова силна може би. Но щеше ли, ако нямаше нещо, с което да бъде съпоставена? Ако имах само нея... щеше ли да просъществува и до днес или след дълбоко вглеждане в минусите ú и тя щеше да избледнее? Не знам дали искам да разбера. Тази любов ми е нужна да си е до мен. А и той има нужда да съм до него. Показвал, казвал и доказвал го е. Ами ако и двамата си мислим, че сме във "френдзоната" на другия? Ами ако постоянно се разминаваме в решенията си на-накрая да признаем какво се случва? Ако, ако, ако.. oмръзна ми този съюз. Може би най-накрая всичките феи наоколо ще излязат прави - времето ще покаже.
© Валентина Велчева Всички права запазени