Онемяла тишина

Онемяла тишината в проронена сълза.

Ще ме познаеш ли, живот,

пред олтара на времето те питам,

когато минах Пътя до Ада и обратно?

Подреждам зашлевени истини

и пропукани илюзии в грапавата си душа,

съших сърцето издраскано

внимателно, с обич и огън в дланите.

Събрах се в Изкуплението на две ръце.

Затичаха се думи боси и за себе си знам,

обичам безумно, а стихът боли

от докосване, и от обичане боли.

Понякога една сълза не стига

на ръба на онемялата тишина.

_{©Ванко Николов(Starkmaster}^®vn₎