Много дълго те виках при себе си
и надвиках в сърцето си бурите.
Разпилях се по есенни кълнове,
недочакали пролет сред зимите.
Много дълго пустеех в ледуване
и снежинкова пръсках душата си.
Затова днес, закотвила думите,
онемяла, се будя в стихиите.
До прозрачност отънях от обичане.
От жадуване гасне гръдта ми,
там, където съшивах от спомени
твоя лик, появил се в съня ми. ...