Остани. Недей си заминава,

да отпразнуваме и този миг сега,

да те погледам – бедна, изоставена

и тъжна, като никой път така.

В миналото ти недей се рови

с наведен поглед, отвърнала глава,

при тебе спрял, усмихвал се, говорил

един младеж - разцъфвали цветя.

След тая среща татко скоро станал

на твоята прекрасна дъщеря,

а дните си отивали, останал

споменът да тегне досега.

Обичал те и ти си го обичала,

защо потрепваш - красива си била,

с любов и нежност ти си го обсипала,

но не донесъл за тебе любовта.

Обичал той и други тъй безумно,

какво ще спре горещото сърце,

сега стоиш, мълчиш като разбулена,

приседнала до сивото перде. 

А помниш ли - тогава беше пролет,

разцъфваха, ухаеха липи,

увехнал е букета карамфили,

който с обич ти ми подари.

После някак трудно, но отиде

при него със охота да делиш

на дните радостта, тъгата

и тъжната безсмислица пари.

Остани. Недей си заминава

да отпразнуваме и този миг сега

ще те приема бедна, изоставена 

и моя като никой път така.