На дъх-разстояние, пътувам към теб.
На сън-мигновение, те докосвам.
В безкрайната шир на диво море
изчезваш, като лъч омагьосан.
А после явяваш се, но вече не си
любимият, когото познавам.
Пречупен клас превит до земи,
до макове нежни ридае.
Пътувам, а няма те нийде до мен.
В ума ми нахално присъстваш.
Аз ли повиках те, ти ли дойде,
лентата непрестанно накъсваш.
Разстояния кратки, а нещо дели ни,
звук или мисъл като плътна стена.
Сънят отлетя, ти стана излишен…
Остави ме, нека още малко поспя.
© Валя Сотирова Всички права запазени