Остави се либе, остави се!
Мен баща ми със ракия ме закърми.
Всяка вечер ми завързваше косите.
А сутрин рано ме изпращаше на къра.
Остави се, либе, остави се!
Колко съм проклета не ме знаеш.
Чупя със очите си лозите,
вино да се лее до безкрая.
А белите ми, леко румени страни,
на ужким само толкова са нежни...
Господ знае колко ги боли,
от удари, задето съм небрежна.
Остави се, либе! Остави..!
Не съм  принцеса, ти пък не си змея.
И песни не припявам до зори.
Деца да ти родя дори не смея.
Остави се, либе, остави!
Защо съм ти такава проклетия?
Белите ми ризи са жени.
И дяволски ме мразят, че го крия.
Крия тънката снага, богата гръд.
Кожа нежна като приказна лавина.
Крия всичко дето може да е път,
за твоята любов. За да ти мине!
Че виждам ценен момък си на село.
И много самодиви те сънуват.
А ти избра си мен завчера.
И понечи по нозете ми да ме целуваш.
Остави се, либе, остави се!
Колко пъти искаш да умираш?
Мене само змеят ме обича.
И от днеска спирам да го крия!