Любов, какво си ти!

Грееш ни с топлите лъчи,

а когато в някои от нас

изгасне пламакът ти в страшен час -

в ледена статуя - ледено сърце,

готово за монета да ни предаде.

Лумваш бързо в миг

и младенеца правиш на старик.

А щом с лъжи идваш,

така си и отиваш.

Понякога си тъй жестока -

и на просяка взимаш живота.

Със сребриста стрела го пронизваш

и в него застиваш,

додето неговото най-силно желание

не извади стръвнишки и с малко старание

проклетата любов, която пламти

и никога не ще се умори.

Ах, Любов, където и да отидеш, ти

носиш само беди.

Но съществуването ни без теб безмислено става

и няма за какво да се борим тогава.

Животът е пътека с падини и висини

и ти си тази, която ще го озари...

Или ще го засенчиш под черно наметало

и ще го поставиш пред трудното начало.

Колкото и битки да се водят,

колкото  и нещастия да дойдат,

ти винаги ще бъдеш тук

и на всички ще правиш напук.

Бедни и богати пред теб са равни -

не са нито незнайни, нито славни.

Но каква ли магия в теб се крие,

че на глупаци ставаме ние?

От твоя мелодичен глас опиянени,

престъпваме закони непроменени

и от тази болест няма спасение,

нито лекарство, нито решение.

Въпреки своята тъмна страна,

ти ни даряваш с щастие така,

че дълго трябва да изтрезняваме

и ума си да опресняваме.

Затуй си на самотен остров прокудена.

Чакаш тихо, непробудена,
някой заблуден новак

да върне хаоса пак.

Не! С теб по-смело да се държим,

не за да те победим...

Трябва да открием какво си ти,

колкото и да ни заболи.

Зад твоята маска набедена,

зад твоята репутация омърсена,

знам, крие се добра душа,

която ще ни избави сега.

Вярно, че лошо хапеш понякога,

но без теб, Любов, всякога

ще бъде пълен мрак

и ще властва злото пак.

Не я съдете строго,

не й се сърдете много,

защото без това чувство свято,

на всички и всеки познато,

светът би бил безинтересен,

тъжен и смехотворно лесен.

Затова нека да я пуснем

и глава на рамо да отпуснем.

Тя е навсякъде около нас отново

и винаги е била готова

да ни накара щуротии да правим

и съвсем да се забравим.

Но нека цъфти, нека расте,

нека огромна да порасте,

защото тя е гредите,

които пазят нас самите

от войни тежки

и от глупавите ни грешки.

Докато сме на таз земя,

обичта  за нас ще е само една,

но с толкова много лица

за толкова много сърца,

защото, за да обичаш

и във вярност да се вричаш,

трябва да си добър и благороден -

така от себе си ще бъдеш доволен.

Любовта не е само за един човек,

предмет или век.

Тя  е за всички околни,

колкото и да са подмолни.

Но въпреки това,

тя все още стои така -

на самотен остров насред океана -

изгубена, заблудена, но все още засмяна.

И чака някой да я спаси,

и при себе си да я приюти,

и веднъж завинаги да разбере

що е тя и откъде.

Любов, ти не си просто чувство,

нито наука, нито изкуство.

Погубена от нашата ръка,

ти търсиш сега

избавление, светлина,

но си все тъй сама.

Малко по малко изгасваш

и само споменът за теб оставяш...