Преболях те, преглътнах сълзите,
заглуших незарастваща рана.
Забраних да тъгуват очите
за раздяла нелепа на двама.
Притъпих пропълзялата жажда
на ръцете, протегнати с трепет
и разбрах, че живот се преражда
на величествен и слънчев хребет.
Преоткрих, че когато обичаш,
е излишно да търсиш отплата
и че даже в любов да се вричаш
не е нужна насрочена дата.
Покорих хоризонта несбъднат
и приседнах на девствена сянка,
чаках гълъбите да се върнат
на онази зелена полянка.
Осъзнах, че животът лекува
с броеница от мигове земни,
че душата за обич тъгува
и че спомени няма последни...
© Наташа Басарова Всички права запазени