Нощем, когато не мога да заспя,
пак си в мислите ми,
пак усещам аромата ти,
пак ехтят последните ти думи...
Уморена от всичко, тъй загубена в нищото,
се питам щеше ли да е различно,
ако казала ти бях едно-едничко,
мъничко признание - че още те обичам?
Ако бях признала си вината,
нямаше да чувствам днес тъгата,
но, уви, избрах ината
и оставих те да си отидеш през вратата.
Имаше вина и ти, недей отрича,
но от мене тъй подло ти съблича
последната надежда за любов,
а сега едва ли ще чуеш този зов...
След време, ако със теб се срещнем
и за миг дори се погледнем,
ще се сетим каква любов изживяхме,
а просто не си я признахме...
© Красимира Гущерова Всички права запазени