Забравена, така и не възкръснах.
На бунището за бивши бързо ме зари.
На сутринта от слънцето печално лъснаха
косата ми сплъстена и грапавите ми очи.
Огледах се, наоколо сред стара мърша
намираха се множество животи.
И тяхното страдание бе свършило,
но моето ще удължа с охота.
Треперещо изправих се, мъгла
докосна сетивата ми накълцани.
През тази съща мръсна пелена
доверието и вярата се пръснаха.
Не си сменил адреса след това.
Но и да беше щях да те намеря.
Не съм човек, а сянка съм сега.
(Защо все пак треперя?)
Как гледаш другата, познах.
Това е твоят начин да изпиеш любовта.
Тихо приближих и в теб се влях,
от утре ще ти бъда Съвестта.
© Ниела Вон Всички права запазени