Не се прощавай, никак не е нужно -

разцъфнал е отново изящен, слънчев ден.

Тръгни си, по бузата ме целуни с две думи,

които те оставят загадъчно при мен.

И никак не е страшно, че няма да се върнеш,

парфюмът ти по мене за дълго ще стои,

аз пак ще ти говоря, ти пак ще си до мене -

не точно цялостен, но илюзорно жив.

И няма никой друг да може да прекрачи

във този мой си дом по самодивски жив.

Нозете ми танцуват, леглото е ливада.

Дори и да не знаеш – отново си щастлив.

Недей да се сбогуваш, ти никъде не тръгваш,

нима една врата ще може да ги спре -

онези мигове възторжени и дивни?

Отива си човекът, но спомените – не...