Бездуховни в земната плътност,
забравили основното си сетиво...
криволичим към своята същност
отново с въпросът:"Що е любов?"
И не е чудно, че в сенки кръжим...
битувайки в телата си тленни.
Търсим себе си, молитви мълвим,
бродейки в паралелни вселени.
Вкопчени здраво в този живот
без видимост за своята мисия.
Водени с всеки миг към своя финал
очакваме тъй желаната истина.
С всяко утро откриваме новият Аз,
с всеки жест звънват душевните струни,
под гърдите тиктака сърдечен компас
и мечтаем... и обичаме като луди.
Ще пропуснем с купища, може би...
приключения, откривателства и пейзажи,
но дълбоко ще имаме в себе си, онзи любим,
миг вълшебен, който от всичко ни пази.
© Валя Сотирова Всички права запазени