Паркът “Скобелев”, герои и любовници
Спи светът, спи градът, спи езикът,
спи и поетът Йосиф Бродски – и сънува,
сънува как сънува лондончанинът Джон Дън
Дори и циганите на Бала Баир
сънуват и спят, спят и сънуват
тъгите ни – пука им...
Спи “Майка България” – монумент от гранит.
Спи права, забила ръцете в небето ни.
Но ние не спим!
В града на метафизичната скука,
на 107,6 мегахерца ултракъси вълни,
слушаме радио “Плевен” – нощния блок,
хоризонт за самотници.
Или пък не слушаме – все тая...
...
Паркът на Скобелев – генералът
на белия кон – виж в кръстословиците:
редутът и третият щурм – справка в историята.
Венци и цветя, цветя и венци – меланхолия,
почит, лаврови клонки, спринцовки, найлонови пликове...
Обръгнали делника, чужди дори и на празника,
приспали нощта алеите в камъни
обхождат телата ни – разучават всяко
различно от героичната битка за Плевен
движение - жест, образ, мимика, пози.
Натюрморт: сълзи, усмивки, кръв,
кости, гилзи и трупове.
Уморени и истинни тук съжителстват
на руси и беларуси, украини и фини
разпилените спомени
и наште блажени и голи тела –
техните бъдещи сънища.
И само дърветата помнят и знаят,
знаят и помнят – смъртта им, оргазма ни.
...
Скъпи,
Аз не познавам думата “искам”,
не искам да искам, но искам
да имам очите ти – твоето нощно бдение
по мойте големи и тъжни гърди.
И ние тъпо, в смисъл - студено,
но ни се иска, и се надяваме,
да не се надяваме – и пак
ни се иска – и искаме, искаме...
Искаме!
- Искам да не бях изнасилвана.
- Искам поне веднъж да успея в брака си.
- Искам да видя през тебе света.
- Искам да бях мъжа на мечтите ти.
- Искам да остана сама.
- Искам да съм никой.
Господи, дай ни сили,
да искаме да не искаме!
...
Плевен, паркът “Скобелев”,
букви висят по дърветата –
разчитат се:
Надпис номер едно:
Спи светът, спи градът, спи езикът – спят във него
живи и мъртви, мъртви и живи телата им.
Надпис номер две:
"Мая, обичам те,
тук и сега,
да го направим,
като за последно"
...
Лека нощ!
Тиха нощ!
Свята нощ!
Поздрав!