Есен...
Слънцето облива ме със своята усмивка,
потъвам в нея, но не ме докосва...
Би трябвало да и аз да се усмихвам,
но някъде далеч са тези чувства...
...
Претърсих
и с нокти раздирах душата си,
за да намеря бялото перо доброта.
Когато го намерих,
спря сърцето ми,
не удържа,
предаде се на тежестта...
Обгърнах го с ръка,
повдигнах го,
душата ми прегъна се,
прекърши се...
не издържа...
Колко тежко било да носиш на плещите
леко и бяло перо доброта...
...
Есен...
Верига желязна след себе си нося.
По черния път звучи Болеро...
Железни рани кървят в сетивата износени.
Тежи ми проклетото бяло перо!...
© Йоанна Маринова Всички права запазени