Топла ноемврийска вечер е. Слънцето се скри
зад зелени борови гори. Есента ухае.
По лицето ми – усмивка. Спомен за луна е...
А защо така душата ми есенно прокапва?
Като клонки на брезичка косите си разпуснах,
есента изтрива с цветна кърпичка сълзите ми.
Колко е красива – песен листопадна...
Но защо лицето ми е толкова печално?
Пълна с красота е, кораб бял – душата ми,
плува като лебед, айсберги разтапя.
Но защо ли толкова свити са крилата ми?
Сигурно зад облаците се е заблудило щастието... ...