Искам, като запея със тебe, и да не спираме!
Нещо свидно и силно... вече почти забравeнo.
Прошепват ни го предците, които живеят на Сириус
и очакват да се завърнем в своя дом сред Плеядите.
Песен бавно узрявала в нас - много дълго сподавена...
(А очите навътре вглъбени докосват Смисъла.)
С най-дълбоката гърлена нота, до дъно изстрадана,
капят срички отронени - сладостни капки-мъниста.
Как ми се пее само да знаеш!... Душе-изригващо.
Как и на теб ти се пее! Да, зная. До самозабравяне.
И зениците пак притворени, и ума все така - без мисъл.
Ще забравиме аз-а, но ... Себе си как да забравиме?!
Само с устни подавай ми думите - тез, ненаписани...
С оня поглед, уж вгледан в мен, но зареян някъде.
Монолози се търсят дуетно - без жажда за сливане.
Всеки - друг и един. Споделил в самота свойта цялост.
Да си спомниме днес всички свои лица и същности! -
в първообраз от Музи и Музика. От екзалтиране.
Днес светът е голям. И Сърцето расте... Ще се пръсне ли?
Няма!... Просто в куплет молекулно-сгъстен ескалираме.
Тези жили изтръгнали глас - тези струни от стонове
са изпъната устремност, впила стрели в Необята.
Само стволи-нозете ни търсят опора във корена,
с който бавно просмукват солта на рода и земята ни.
Светъл изблик на тонове пълни с нега пространството.
Бекончечно е чувството... Вие протяжно. Задавя ни.
Пак изтръпвам пред теб, пак усещам пра-стара носталгия
по насъщния хляб... и вода - мелодично-балсамени.
С теб говоря на себе си. Пеем, но сякаш сме млъкнали.
Как немеем в звука, а безмълвно - докрай се разбираме!
Натежава от близост дъхът ти... далечен заглъхва и
пак сме свързани в крехкото, любещо, вътрешно взиране.
Моя обич първична, камбанена... моя възвишена!
Безпределност завършена! Тайнство ли с теб музицираме?
Има мистика в древния Звън - дивна нежност и истина.
Ясна до неразгадаване... и прималяване. До недостигане.
Нека нужното вдъхнем, излишното нека издишаме!
(В пустотата сред звуците пълно е и... недвусмислено.)
Дишай смело с Духа! И смирено... "Блажени са нищите..."
Бие ритъм сега и завихря ни плавно. Молитвено.
И запели, нали... оцелели след Дух-предозиране,
до сълзи ще ни трогва незримата неумолимост.
Трезви. Слънце-пияни сме. Може би лунно-дрогирани.
Няма пепел след песно-горенето. Само застиналост.
Излекувани с теб! И ликуващи. Вече отприщени -
ще ни люшкат тревите, ще пеят звезди Плеядени,
че зад тънките линии пет - несъзнато Обичане,
Раят не е изгубен и... нищо не е забравено...
© Мария Радкова Всички права запазени