Черно е морето,
  слънцето свенливо пече.
  Гларуси пеят нейде в небето,
  времето бързо тече.
  Кораб отплава за далеч
  от родни вълни.
  Моряк рони тихо
  горещи сълзи.
  Поглед последен отправя
  към бащини,скъпи земи.
  И душата през сълзи запява:
  "България,ах как прелестна си ти !
  Не мога, България, да ти дам,
  друго от мен не остана,
  едно сърце що за тебе милее и страда.
  Прости ми родино, проклет съм!
  Из чужд край да раста,
  като плевел чужд, нежелан
  да се скитам без дом по света!"
  Слънцето, скри се.
  Гларуси замлъкнаха
  пред таз песен прощална.
  Небето вежди намръщи,
  синевата черна стана.
  Буря жестока вълните подхвана,
  Гръм падна, светкавица блесна,
  озари гордото лице на моряка.
  Грейна идея в душата окаяна :
  "Що години живот да пилея
  в скитане по чужбина като прокудено псе,
  по вратите чужди милостиня да моля?!
  В мен сърцето само остана ,
  що не вирей по чужда земя
  далеч, без дом, без родина,
  Не, по-добре сега да умра!"
  Тъй каза морякът,
  погледна наоколо, бряг не видя,
  друг път няма разбра.
  И с глава висока, засмяна
  скочи в прегръдките на родни вълни.