Не са ли много тихи дните ни,
не са ли?
Останаха без огъня
огнища и сърца...
В чаршафи бели
по леглата сме заспали.
От гняв не се изопват вече
мъжките лица!
Препускат спомените
с огнените гриви...
Раждясали са вече
пориви и правила.
И бурени покриват
пътища трънливи.
Мечтите са с безпомощно
отпуснати крила...
Преди да загорим,
във огъня си тлеем!
Дори и в младостта си
ний стареем по душа.
Живуркаме послушно...
Ние не живеем!
Дойдохме с бури,
а ще си отидеме пеша!
1970 г. София
© Христо Славов Всички права запазени