Отвърна се от здрача тишината
и вик проряза пламналия свод.
Сбогуваме се с тебе, златно лято.
Как искам да забави своя ход
край мене времето неумолимо!
Но стана точка лекото перо,
с което ваех лунни петолиния.
На лист откъснат – капки от сребро.
Нима е тази чудна песен сетна?
Не вярвам! Пророкува пътят лед,
но в клоните щом зимно слънце светне,
ще сбра – от диаманти – нов куплет.
Щом сводът лебедова шия свие
и слънчев клюн снега бял закълве,
ще преоткрия пролетна магия
и в цвят напъпил – нови светове.
© Мария Димитрова Всички права запазени