Често се скитам в света си,
затворен между четири страни.
Попаднала в на бурята окото,
понасям захапки кървави
и остриета на стрели...

Понякога тръгвам на север,
където между стоманени пръсти
преплетени от вятъра и студа
дъхът ми отчаяно търси
пролука малка в леда.

А стъпалата оголено боси,
потъват дълбоко във снеговете,
които с ръкавиците бели
ги хващат за глезените -
безчувствено посинели.

Друг път.. болезнено рядко
поемам бавно на юг
и се смея истински, звънко,
безкрайно...
на тишините сякаш напук.

Обичам и утрото на изтока
и тихото ми онемяване пред него.
Оставям го отвътре да огрее
и душата ми прашясала, погълната от мрак,
отново да си мисли, че живее.

А тялото да втренчва поглед
в центъра на слънцето -
до пълно ослепяване
и да посява всяка утрин зрънцето
на приказливото мълчание.

Понякога изчезвам и на запад - в залеза
и той разкрива същността ми
огнена... прорязана от рани.
А във лъчите му не пеят белокрили птици,
ами грачат гарвановочерни врани.

Но най - любимото ми място
и посока е средата.
Кръстопътят на пресичането..
Там, където слънцето изгрява и залязва,
а стрелката на компаса,
навътре..към центъра показва.