Седя на стола стар и чакам
писмото закъсняло да пристигне,
в редовете подредени да потъна...
Чакам скърцането да утихне.

Чувам как листата падат -
покриват нежно земята
и щом я докоснат, застиват.
Няма я навън зеленината.

Есента е тук отново.
За втори път на стола я посрещам.
Да получа твоето писмо
за сетен път седя и чакам.

Уж в любов ми се кълнеше...
Защо ми се налага да те чакам още?
До мен в леглото ти лежеше
в безкрайните така самотни нощи.

Щом стане студено, щом падне мрак,
болезнените спомени се връщат.
Преди самотата беше мой враг,
а сега тя нежно ме обгръща.

Писмо, аз знам, не ще получа,
но няма да спра да се надявам.
В стария, скърцащ стол ще се сгуша
и до следващата есен ще почакам.