Ръката трепереща гали белия лист,
върху който искам да ти напиша
за нещата, които не успях да ти дам.
Споделил ги бях с четирите посоки,
от които при мене влизаше вятърът
и ми бе донесъл всички вести за теб.
Стаил ги бях, да не изчезна нанякъде.
Сега едно по едно мъчително вадех,
споделям ги с теб.
Когато срещнех на изтока погледа,
исках да ти подаря светлината на лъчите,
които оповестяват новото начало
и то да започва с теб:
с поднесена закуска в леглото,
с розата с дъха на косите ти,
с усмивката, грееща от очите ти,
с думите: ”Как си, слънчице? Здравей! ”
Отправех ли взор да срещна лицето на юга,
исках да ти поднеса топлината на дните му,
която дава пламъкът на любовта
и тя да е свързана с теб:
с нежността на любящи ръце,
с искрите на туптящото си сърце,
с изгарящия порив на тялото,
с думите: ”Любов, дай ми криле! ”
Загледан в пламъците на огнения запад,
очите си спирах и приветствах залеза,
който донася полъхът на нощта
и исках тя да е част от теб:
със страстта, обхванала душата ми,
с уюта на притихналото наше легло,
с устни, пробуждащи спящите в мрака,
с думите: ”Остани при мене, Любов!”
Спрял дъха си пред белотата на севера,
исках да ти дам кристалната му красота,
която възкресява мечтите ни
и единствено ти да си в тях:
с чистотата на родените думи в гърдите,
с радостта на бледите щастливи сълзи,
с чувствата, превзели хиляди блестящи звезди,
с думите: ”Приеми ме, с мене бъди! ”
П. П. Така и не успях да те срещна,
защото помня, че ти бе само блян,
но споделих го с надежда на вятъра,
че някой ден при тебе ще влезе,
ще поспре и ще ти разкаже,
че можех всичко това да ти дам.
© Йордан Малинов Всички права запазени