Защо така тъжна
стана съдбата ми,
да можеше вятър да завее,
за да скрие сълэите с косата ми.
Сега от мъка
бавно крача
и се правя, че се смея,
а всъщност плача.
Плача и си казвам - тихо,
но сърцето не чува,
и да иска, не може
да спре да тъгува.
И се се питам
кога ще свърши този ден,
ще пробвам с друго да опитам
да дойде щастие в мен.
© Виктория Йолова Всички права запазени