Като камък хвърлен във вода
(тиха, равна - гъсто заблатена)
с кръгове игриви - за беда
мътеше на жабите едема.
Звъннал смях в трева от сенокос
в бледен огън - пепелно угасва.
На нощта през въгленовото око
красотата е с осанка на нещастие.
Тя е тъжна - моята любов,
легнала в нозете на съдбата.
примирена, нямаща подслон
с зеещите рани от проклятия. ...