Две стъпки… А между тях? Какво?

Надеждата, че утре няма да си сам… Че там ще стигнеш…

Нозе ожулени, очи подпухнали, а във сърцето мъничко добро…

Глава навел си, нямаш сили да я вдигнеш…

Две длани, стиснати в юмрук…

Непоклатима воля… Жажда!

Сърце бушуващо във тяло, уши улавящи във тишината всеки звук…

Човек си бил, а ето в теб животно се заражда…

Две думи… Казани наум.

И мисъл остра… Как бръснич плътта ти реже…

Стоиш пред себе си… Животът ти не е на лента – снимки във албум…

По пътя продължаваш си… Понеже!

Две нощи! През едната дъжд валя…

И завладяла бе съзнанието ти, мисълта за нея бе облякъл в хубави одежди…

Почакай! Не прибързвай, че отново – станала беля…

А капките красиви - дъжд - превърнали се във надежди…

Две устни… А между тях? Какво?

Апел? Желание за страст…? Не ме разсмивай!

Усеща те, че искаш да ù кажа нещо, но мълчиш… Защо?

А, всичко вътре в теб крещи  – “Моля те, не си отивай…”

Две истини за теб… Какви?

На този свят дошъл си сам, и сам ще си отидеш…

Когато влюбен си – не се вини,

а позволи си ти да бùдеш…