По пътя... 2
Убивам своя страх от висини.
И никога не съм била до Бога -
катерила съм само стръмнини
житейски... и във радост и в неволя.
Какво е да катериш върхове?...
Да стискаш с умаляла длан въжето,
да крачиш с уморени колене
нагоре... да се целиш в боговете...
Лъчите жарят, слънцето слепù
и вятърът насрещно те поднася
дъждът почти предателски вали,
мъглата в неизвестност те отнася...
Забиваш мисли, порив, клин след клин
и мускулите жилаво отичат,
а волята е твоят нов трамплин:
през погледа и времето наднича...
В живота често губим своя път.
Заблудата изкачва долините,
а падаме стремглаво, сякаш смърт,
когато опознаем дълбините си.
А долу... много дъното боли,
а върховете всъщност са миражи
и крачката до тия висини
изглежда невъзможна на талази.
Но по-добре е да умре мираж
и да се срути, да изгубим всичко -
опиянени, с голия кураж,
ценим това, което е едничко.
В живота има много върхове
не можем да се изкачим на всички,
но стигнеш ли до връх един поне -
опитай го, дали е всъщност истински...
Накрая... ако гледаш от върха,
прегазил по пътеките цветята,
опиянен от себе си сега
спомни си за живота си... оттатък.
Как в птичия ти поглед вдъхновен,
най-близкото отгоре се смалява,
светът зад теб и старият ти ден
са само фон... Не те ли заболява?
© Нели Господинова Всички права запазени