На Румяна
На дните си по плочника пристъпвам
– накуцвам вече, уморен и гладен –
а залезът от нощен хлад потръпва,
в лицето ми гъстее вятър хладен;
градът мълчи,
обезлюден и мрачен,
и крайната ми цел е тъй далече.
Мълча и аз.
Отдавна вече крача,
догонва ме припадащата вечер
и сенките протягат криви пръсти,
замрежват всичко като сиво бреме
и стават все по тъмни, все по-гъсти,
додето мракът нощен ме поеме.
Не се боя,
макар че нощ приижда,
но сам е неуютно в мрака черен.
Защо съм сам?
Защо до мен не виждам
онези, със които крачех вчера?
Приятели във вярност се кълняха,
но бяха с мен до оня ъгъл само;
когато падна вечер синя – спряха
и днес не са до дясното ми рамо.
Роднините до прага бяха с мене
и се стопиха бавно в тъмнината.
Дали защото бяха уморени,
или защото родството е вятър?
Когато тръгнах, бяхме толкоз много.
Къде се разпиля край мен тълпата?
Не им ли трябвам,
или аз не мога
да случа на роднина и приятел?
Днес крача в мрака сам и вече зная –
напразно на света съм се надявал.
Едничка ти ще дойдеш с мен до края
(не знам къде е той, но наближава).
Сега на тебе само имам вяра.
Това ми стига.
На земята няма
по-силно от любов, която пари,
и по-велико множество
от двама.
© Валентин Чернев Всички права запазени