По средата на лятото

Лимузина зелена,
с металикови пръски
в боята,
премина със звук
от изстиваща лава,
по гърба на "Шишман".
Кола,
от онези
романтични години,
на алаброси залимбени,
ядрени взривове,
Краля на рока и "Бийтълс".
Премина когато,
тъкмо се бях запознал,
с нов събеседник,
с когото обсъждахме
важни въпроси,
пред вратите на "Родерик" бар:
- Кажи ми, коя ти харесва
от тези там двете, в другия край?
- Бих казал и двете,
но аз късоглед съм
и пуста суетност,
реших тази вечер
да не съм с очила.
- На мен ми харесва
момичето вдясно!
Другата вляво,
не хваща око!

Не хвана окото, с което погледнах,
към една от моите детски мечти,
в която кръстосвах бурни морета
като страшен и силен пират!

Бурни морета,
с цветове на персийски килим,
кораб с платна от бели чаршафи
и дървена маса за палубен мостик.

Далекоглед във ръцете ми
мигом изникваше,
през който съседните блокове
се превръщаха в стръмни скали,
цветята в саксиите
в тропическа влажна гора,
а съседката с навита на ролки коса
в кръвожаден местен водач,

папуас.

- Наздраве! Ще се видиме пак!

Наздраве,
наздраве,
наздраве!

"Наздраве" казах четири пъти
и "Yellow" пях с Косатката
и с трима непознати!

Момичето, което бях видял по Коледа,
отново беше тук.
На маса в ъгъла и с чаша бира.
Изглеждаше сама.
Завързах разговор,
от който тя си тръгна,
след две минути и пол'вина.
Не беше зле, но можеше и по-така
да мине наш'та среща втора:
- Редовно ли минаваш тук?
- Отбивам се понякога. Защо?
- Това ми хрумна да попитам.
 А аз последно, някъде, по Коледа.

Примигна с клепки,
изопна вежди и зеници,
усмивката й в цип се шмугна,
разтвори длан,
помаха с пръсти,
изправи се
и към куплета
тръгна.

"Наздраве" казах десет пъти
и "Yellow" пях с Косатката
и с девет непознати!

Шпалир направихме на всеки,
излизащ облекчен от двете нули.
Дойде и моят ред
и този, на подскачащите молекули
от синьо-белите коси на Ниагара.
Почти минута без да спират,
от мен излизаха наздравици.
Параболата на живота!
- Браво!
Премини нататък!
Давай!

Изглеждаше сама,
но преминавайки нататък,
за сутрешния час при зъболекаря,
видях я да говори с друг.
"Дообрее, хилете се,
разказвайте си смешки!
Не ми е важно!
Не ми е спешно!"

"Наздраве" казах двайсет пъти
и "Yellow" пях с Косатката
и с всичките познати!

- Със тази пломба сега запълних
времето за твоята почивка,
но щом се върнеш,
е най-добре
зъба да ти извадим!
Приятна отпуска! Почивай здраво!
За всеки случай, дъвчи отляво!

От всичките посоки задуха вятър
и въздухът изпълни се със бързи йони,
тонове кобалт
и мирис буреносен.
Издуха тъмното от слънчевите очила,
хавлиите със палми и делфини,
отвя старателно натрупания плажен тен,
от шшезлонгите на къмпинга "Градина"
и пусна уиндсърфистите
в сърцето на опразнения залив.

Красиво беше!
Наистина, красиво беше,
да гледаш
как събират по вълните
и в петролните платна,
парчета вятър,
пръски свобода!

Достатъчно наблизо,
но все така откъснат
от сушата голяма,
стои Свети Иван,
помежду двата полуострова,
сред петоъгълната си обител,
остров.
А над него олекнали
до розовобяло,

кокетно се къдреха,
за среща с луната,
поукротените,
късноследобедни облаци.

Зареян, синьозелен,
поглед през рамо,
полет на гларус в небето.
На мокрия пясък,
смеем се двама.
Двамата,
аз и детето!

Вечерта на терасата
луната следяхме,
кога ще покаже
лицето си кръгло,
зад онези облачни къдри
останали тук,
след бурния вятър,
кобалтов.

Луната,
с лицето си кръгло
и с вкус
на изпечен картоф.

Индиговочерното
небце на безкрая
гледахме дълго,
в упо́я,
когато от двете му струни,
с гласа на щурче,
затрепка въпрос в запетаи:
- Коя е онази ярка звезда,
светеща в жълто, отдясно?
- Не зная,
но може
да не е звезда,
а друга планета.
Например Венера
или може би Марс?

С ръката засичах
дали не е спътник,
но там си стоеше
и светеше в жълто,
от всички най-ярко,
в небето, отдясно!

Във космоса бяхме
със Дельо хайдутин,
сред борове спахме,
чертахме маршрути,
по моста на дявола
пресякохме Арда,
където загледах
тракийка от Варна,
със глезен изящен,
с листо татуиран,
със кожа от облак,
розово-кремав,
косата й с цвят на
изпечена тиква,
с движения плавни,
отплава нагоре,
нагоре по хълма,
със друга пъстърва!

Във празната кръчма
на село със турци,
обядвахме вкусни
кюфтета на скара,
салата от лук и
градински домати,
филийки бял хляб
и две люти чушки.
Отхапах,
върха на едната,
подъвках я малко,
залютя и запях:
"Нахраних се благо
кръчмарю Фикри!
И люто ми даде,
да пусна сълзи!
Сполай ти за хляба,
месото, водата!
Заситих глада,
погалих душата!"

От едната стена
уредба и плазма,
наливаха руйни,
танци и песни,
с тренирана веселост
и с пиринска жилка.
На другата, два
чернобели портрета,
на Кемал Ататюрк
и Дякона Левски,

между тях закачена,
световната карта,
с последните кройки,
на всяка държава.

Катерехме пътя
към славното минало,
предсказвано главно,
чрез огън и вино,
но превземано само,
с ум, смелост и кръв.
Хиляди камъни!
Недодялани, груби,
с форми естествени,
или с длета обработени,
зазидани, местени,
в цепнатините им
думи и сенки заседнали.
Думи
искащи,
търсещи,
молещи.
Сенки
от изгреви
и сенки
от залези.

Хиляди камъни,
на хълма разпръснати,
бели костици,
от моята длан
петопръстна,
протегната вечно
светлинни еони,
отвъд безпредела
на всяка Вселена!

Протегната,
вечно към теб,

към Човека!

От Париж през Памплона,
Биская, Мадрид,
раненото слънце
изгрява във стих,
в равнобедрен триъгълник,
на лицето отдясно,
по средата на лятото,
върху рогата на бик!

© Иван Бърдаров 2018. Всички права запазени.