Ilich (Владо)
15 155
30.09.2011 г., 8:40 ч.

По въпроса за совите 

  Поезия
1233 2 15

Нощта бе непрогледна и утробно някак тясна

с остатъчния вкус на зле приготвено дайкири.

Подобно на свиреп комар, надушил вена прясна,

една зловредна мисъл зад ухото ми просвири:

 

„Че съм в легло, в легло съм, но къде е циферблата

на „Swatch”-а ми, с познатите стрелки във млечно бяло ?

И, мамка му, защо ми е безчувствена ръката,

a в този ред на мисли – и останалото тяло?”

 

Ослушвам се. Дали съм оглушал от тишината?

Май нямам и възглавница… Постелята е чужда…

А после изведнъж разбирам „де е Караджата”-

два метра под земята от удобства няма нужда.

 

Размърдвам се прозрачен, безтелесен и объркан.

Изхлузвам се от себе си подобно ръкавица.

Под мен остават куп цветя и епитаф изтъркан,

а аз се шмугвам пъргаво в случайна нощна птица.

 

И ето ме – не знам дали съм бухал или сова,

но имам две крила и безпогрешно виждам в мрака.

Долитам до перваза ти и намек за отрова

прилежно във безплътния ми мозък затиктака.

 

Вечерята на свещи. И това стипчиво вино.

И кожата ти хладна под горещите ми пръсти.

И тънката мъгла, в която твоето любимо

лице, като потъващ лайнер бавно ме напусна.

 

Но знаеш ли, любима, че поверие такова,

откакто свят светува вред човеците съсипва:

сигнал за онзи свят е в мрака писъкът на сова,

а аз за теб ще пея, скъпа, докато пресипна.

© Владо Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??