Ще ми подариш ли двойно огледало,

със прозрачни, кристални стъкла?

И едно стоплено одеяло,

в което да се сгушвам през нощта?

- Защо ти е такова огледало?

За да мога, когато се погледна,

да видя жълтото щастие и черно-бялата тъга…

Пред него да приседна,

да се огледам… с надежда… в огледалните стъкла!

- Но защо го казваш с горчилка?

Момче, ще ми подариш ли огледало,

двойно, от кристал направено?

За да видя новото начало,

на онова ярко слънце в мен...

- Защо отронваш сълза?

Погледни образа във огледалото,

какво виждаш, кажи?

Виждаш онова, немечтаното,

потъваш бавно в моите очи!

- Виждам теб, твоята усмивка…

и тези кестени – очите…

Виждам и сърцето, което обичам…

Сърцето, за което всичко ще дам...

дори душата, на която често присядам,

щом усетя въглен в мен...като плам!

Погледни хубаво… от едната страна,

виж тъгата и сълзите…

А от другата, по-добрата,

Усмивките и мечтите…

Виж… кристалът как отразява моя лик…

И този блясък в очите… като утринна роса…

Чуй и погледни безгласния ми вик,

на сърцето изписано е “Обичам те… СЕГА!”

- Обичам те… и от двете страни…

до теб съм завинаги! Но не ти е нужно

истинско, кристално.

Погледни в моите очи и виж...

те са огледалото,

от което се нуждаеш ти!