... И беше нощ...

***

- Студено е.

- Aз, ако искаш, ще те стопля.

- Но първо изгаси цигарата.

- Да те прегърна ли.

- По-добре подари ми усмивка.

 Като онази, която ми даде на гарата.

Онази, топлата усмивка

и онзи поглед, пълен с обич.

Като дете, което вярва в дядо Коледа

и като мъж, готов да жертва всичко!

Усмивката, сега отнета ми от ветровете,

които с крясък веят в бързия ти ум.

Бягаш бързо, отминаваш и тръгваш.

Забравил за „вътре", само взрял си се „вън".

...

Но по-добре не казвай нищо.

Отново ще склоня пред този студ.

Загубих пак с наивното битката.

Сега ще тръгвам, не задържай ме тук!

...

- Но стой! Почакай!

Обичам те!... Не тръгвай!

- Пусни ръката ми, не чувстваш ли... Студена е.

Ще тръгвам! Чуваш ли?! Ще бързам.

Когато се усмихнеш, аз ще бъда другаде...

...

-Но... моля те... Къде отиваш?

Не ме оставяй с мойте страхове.

Сега е нощ. Ела, ще те постопля.

Ще се преборя с всички ветрове!

-Недей. Сега отново ще се скрия.

Но не отвън, а само вътре.

Пусни ме, не искам да виждаш сълзите ми.

Преди да си тръгна. Преди да си тръгнем...

***

... И беше нощ...

Вървях...

Пред мен вървеше хубаво момиче.

Поспрях я. Сълзите й аз изтрих.

Прегърнах я. Постопли се. Поплака.

И своята усмивка й дарих!...