От малък още си личеше,
че Митко май поет ще стане.
Приспивни песни той не щеше,
а стих от Шекспир или Хайне.
На три без никакви проблеми
Славейков вече той четеше,
написа даже две поеми,
за него някак лесно беше.
- Отде у теб този талант се взе,
баща ти комбайнер е само,
а аз готвачка - от мен не е.
Тъй вайкаше се мама Вичка,
а времето летеше лудо.
В школото бързо шашна всички,
и с право - бе детето чудо.
Като стихия сякаш беше,
а знанието - нива златна,
и той, ореше ли, ореше...
Веднъж баща му му загатна:
- Митак, знай, че сит поет няма,
с туй стихо как ще храниш къща?
Ще секне музата голяма
и тръпката не ще е съща.
Премина като бурен вятър
в полето Митко през колежа,
записа втори, а след двата -
главата завъртя му Снежа.
Любов голяма, страшно нещо!
На нея посвети сонети
и с пламнало сърце горещо
редеше своите куплети...
Не щеш ли, в късна нощ се сети
за бащините думи страшни -
за глади къщи и поети,
и техните деца нещастни.
Не беше никак той спокоен,
съвети таткови нахлуха -
за него бяха дъжд пороен,
а той самият - почва суха...
Подхвана Митко политика,
голяма хапка е мандата,
не ще е гладен, дет' се вика!
Роди се в него депутата!!!
Трибун народен той сега е
и труди се до късна доба,
за рими вече не мечтае,
че вечно празен ще е джоба.
Златко Станоев
© Златко Станоев Всички права запазени