И отнякъде истината изплува
бледа като издъхваща луна.
Ти виждаш спомена от птиците,
останал във времето съвсем.
А сам духът на облаците в
своето величие при теб ще дойде
и ти, поете, повелителю на листите
думите в приказка ще преродиш.
Ти вече с посребрени коси, с тежки бръчки,
а в погледа ти дете с мечти трепти и то
сияе и жадува, и блести с годините все по-
силно, все по-страстно обича.
Навел си отново глава и под догарящата светлина
с уморени пръсти твориш, запъхтян от сили,
поредната картина с фигури у думи да сътвориш.
© Александра Ангелова Всички права запазени