Събудих се обзет от самота,

Отровен от настъпващото утро.

А утрото е по мъдро от нощта,

В която сенките на мъртвите потъват.

Оплитат се във мрачната снага,

На не изпитващите чувства корени,

Сред демони разтворили крила,

Над тленните изстрадали тела на розите.

Обгръща ме духовна пустота,

Към ада тръгвам без да бързам,

Но после ме обзема ритъма на вечността,

И тичам към голготата на своите чувства.

Нима е нужно сам да си простя,

Или за сетен път ще чакам подаяние,

Дали отивам в ада аз сега,

едва ли вече има някакво значение.

От ад аз идвам и без това,

С надежда да забравя себе си,

Но Аз-ът ми е част от древната тъга,

Изпълваща душата ми със отчаяние.

Сълзите бавно се превръщат в море,

Което бързо тялото поглъща,

А чувствата превръщам в бесове,

С надеждата да ме покръстят.