Съдрано е сърцето ми от болка,
а паякът на времето съшива
бавно зейналата пропаст...
По моста на молитвите
пълзи уверено мълчание,
смехът на ехото кънти като камбана,
а вятърът разкъсва нишките,
съдраното да зее като гроб.
Отсрещното е винаги отсам,
щом гледната позиция се сменя,
но пропастта е същата...
Само тишината отброява
изгреви и залези
до пълното взривяване на дните.
Скърца секундарникът
и тегли времето към нищото,
което мълчаливо
и конкретно чака...