Как трудно се събличат страховете
и стиска устни навикът стаен.
Растат с копнежите ни ветровете,
след отпечатъка на съдбоносен ден.
От всяка лудост нароена,
ни хвърлят в коша на страха.
А тишината...твърде упоена,
недостижима е в своите нива.
Ще имаме ли нужното ни време,
да помечтаем или полетим?
Разкъсвани от множество дилеми,
как следващият хълм да изкачим.
Очи затварям, а над мен е пролет!
Сред слънчеви и ронещи петна!
Свободна птица съм, издигнала в полет,
незнайно време, жадувано сега.
© Валя Сотирова Всички права запазени