Полет към света

Боже мой, за нея над бездна заставам,
заставам и онемял – крещя.
Боже мой, в тебе, в любовта ми, вярвам,
вярвам, следвам я, в нея се кълна.
Вървя подире любовта и без крила –
заставам. Заставам и гледам пропастта.
Боже мой, дай ми сили, сили да полетя.
Да полетя, да се не разбия в пропастта,
в пропастта – на дъно и – леда.

Стискам зъби, после посягам...
Стигам до някъде и после пак назад.
И днес няма да мога да полетя. Протягам,
протягам ръце и в тебе, Боже, се кълна –
ще скоча! И ще полетя. Ще достигна любовта,
а после на колене пред теб, пред нея, ще припадна.
Ще припадна с любовта, без крила.
На дъното – леда.

Заклех се! Сега скачам. Бъдеще нямам, но любов ще имам.
Скочих! Бог крила ми даде. Полетях!
Хванах любовта за ръка и посегнах да я целуна...
Целунах я. Тя изчезна...
И, Боже, защо ми крила открадна?
Любов – погуби, щастие прокуди?
Защо да падна ме остави, кръвта ми да щъка – леда да стопи,
сърце ми яд да превземе?
Боже, защо има толкоз мъка на този свят, Боже?

17.11.2006 г.