ПОЛУНОЩНО ОГЛЕДАЛО

Натрупани липси,

топлещи думи,

нежни усмивки,

молещи ръце -

в пространството увиснали,

любови безумни,

смирения - привички,

до кръв ранено сърце

и душа на врабче,

попаднало в котешка паст -

не я аде,

но пълна е нейната власт...

Натрупаните болки и липси

обезличиха гордите чувства,

с въглен пишат тъжните мисли -

черни, пълни с безпътства.

И не старостта е виновна,

нито изпосталялото тяло,

празните столове на близки,

нито отлетелите в Рая без усмивки,

а нишката безусловна

почернила съдбовното огледало.

В него не гледам.

Познат ми е образа мрачен.

Небосвода чист е... ненагледен.

В него оглеждам душата.

Лека, тя къпе се в синевата...

Птици огласят небесната шир.

Посяват семена от добрина.

Нашепват ми, че на земята е мир.

Целуват се за миг стрелките на часовника.

Светът замира в тази пламтяща целувка,

свързала завинаги, инкогнито,

минало и бъдеще в сърдечната тръпка.

„На многая лета!“ не е илюзия,

а зов към бъдното на децата ни.

Нека е блян, светлоносна прелюлюдия,

път криволичещ по хоризонтния ръб на съдбата,

нека е сбъднат копнеж за сърцата им!

01 01 2020