Самотна бяла лисица, самотна като в джоба жълтица,
бяла като празна паница, хитра като грешна светица.
В снежно поле снове, сиромашки гладна, гладна от часове.
За зайчета диви се оглежда, с козина буйна като гайтан вежда.
Хване ли едно ще го одере, цялото, от глава до нозе.
Не щеш ли, попадна на яйце, малко и обло, грахово зрънце.
И без никакво възмущение, след секунди, облизва се,
сякаш готвач, получил вдъхновение.
Рязко обаче повдига глава. Изострени са всички сетива.
Нещо иде - по-бяло от снега, по-страшно от вълка, по-важно от глада.
Ето я! Полярната баба Мецана - бяла дебелана, гладна за двама.
С тиха стъпка невъзмутима, пъргава и неустрашима, царицата на таз люта зима.
За момент лисицата блокира, с тих ужас спря да функционира.
Но природен инстинкт непринуден, с вроден импулс възбуден,
бързо от унеса я избави, кръвта под козината и запари.
И успя на далече да избяга, оставяйки гладна баба Мецана,
сърдита и упорита пак за храна да скита.
И бързо страхът отмина, както денят си замина,
оставяйки място за нощта, за прозявка дълбока,
за уют на самота.
© Миро Милев Всички права запазени