Помниш ли пясъка нежен?
Помниш ли вълшебната песен?
Помниш ли прекрасния шепот?
Помниш ли красивите цветя?
Помниш ли извора ясен?
Помниш ли писъка яростен?
Помниш ли красивите мечти?
Помниш ли, че всичко ти давах и прощавах?
Помниш ли вкусните череши?
Помниш ли стиховете, които ти четях?
Помниш ли всичко, което ти харесваше?
Помниш ли нежните звуци,
произнесени от моите устни?
Помниш ли сочните пъпеши?
Помниш ли морските вълни,
които се вълнуват и блъскат в скалите?
Помниш ли всичко това?!
Забравил си всичко.
Забравил си спомените.
Забравил си онова, което ти доставяше удоволствие.
Забравил си уморените ми очи.
Забравил си усмивката ми.
Забравил си извора ясен, тъй прекрасен.
Забравил си мен.
Забравил си мечтите.
Забравил си любовта.
Забравил си Сърцето и Душата ми.
Забравил си всичко, в което аз търся утеха.
Забравил си реалността.
Забравил си откровеността.
Забравил си истинското.
Забравил си ласките.
Забравил си топлината и обичта.
Помниш...
Какво помниш?!
Всъщност, ти нищо съществено не помниш!
Помниш единствено илюзиите.
Помниш лъжата, лицемерието.
Помниш... нищо не помниш
Забравил си мен.
Забравил си себе си – кой всъщност си ти?!
Забравил си всичко и всеки.
© Босилка Алексова Всички права запазени