Попътно
На Галина Вълчева
Аз вече имам своя дом:
женица кротка, грижи прости.
А ти защо нахлу със взлом
и вейна моя мир залостен?!
Сега из твоите очи
вися, току като обесен,
и тегля снопче от лъчи...
А ето че напридам песен.
И все по-беззащитен съм,
и дваж съм по-раним след среща:
нали дървото всеки гръм
отпървом с корен предусеща...
Защото знам, че изведнъж,
тъй както и дойде, привечер,
ще плиснеш ти коси от ръж
от мене... много надалече...
И нито зов ще те смири,
ни стон, ни всички клетви скъпи,
щом из любовните гори
за остра сеч часът настъпи...
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
Стихотворението ти е чудесно и много,много ми хареса,но все пак имам някои забележки към него.
Първо ме подразни думата вейна. Звучи ми изкуствено.Не би ли било по-добре да я замениш с думата срути? Тя също е двусрична с ударение на 1 сричка, освен това много добре се съчетава с взлом от предишния стих.
Второ:Сега из твоите очи вися... Мисля ОТ твоите очи е много по-правилно.
И накрая: последният,пети куплет е излишен според мен.Ако завършиш с надалече става по-силно,по-ударно,по-драматично.
Какво мислиш?
Поздрави от Боян Денизов