Пружините подскачат и се свиват,
стъкла обсипват тъмния паркет
и разни механнизми се разкриват
в безформена купчина жалка смет.
Заставам сред парчетата от време.
Оглеждам ги с омраза и със страх
изплашен от извършения грях.
Очите ти са пълни със тревога,
душата ти – безпомощна пирога -
лети върху вълната на скръбта.
Оплитат се пружините бездушни
във мислите ти бесни, непослушни
и твоите надежди съкровени
размесват се с парчета жълт метал;
не можеш да останеш още с мене,
да стоплиш с обич дългата ми нощ
и дните ми – болезнено студени -
да украсиш със празничен разкош.
Разбирам, че не мога да избягам
от вечния метежен кръговрат.
Стрелката упорито все ще бяга
по сивия, безличен циферблат.
© Георги Белев Всички права запазени