Разхожда се бавно в нощта -
Поредна разходка за плътта.
Докато душата отвътре мълчи,
Нещо подтиква го да върви.

И човека върви без да мисли,
Без отговор за нещо да търси.
Просто поредна разходка, нали?
Към нещо загубено от следи.

Поредна разходка, мълчание,
Празнота, пълно себеотрицание.
Тишина, без мисъл той напредва,
Без нищо пред себе си да следва.

Вижда по пътя нещо странно,
Но продължава разходката плавно.
Не вижда сякаш госта си отпред -
Продължава към непознатия обект.

Върви и не знае накъде точно.
В себе си, ума си пита порочно:
"Къде сгреших? Тя ли ме уби?
Или нещо друго в мен гори?"

А нещото пред него продължава
И всяка крачка негова проследява.
Редом до него мълчаливо върви,
Без да вижда, че не оставя следи.

Така вървят двамата заедно. Странно -
Държат се един към друг толкова хладно.
Вървят, сякаш не се виждат така,
Сякаш нямат някаква обща съдба.

Но не е така, те не знаят дори,
Че свързват ги общите следи:
Единия е Сянката тъмна, без душа,
А другия е Човека, търсещ своята СЪДБА!

Човекът търси я, за да разбере
Как може пашкула си да разплете,
Да освободи себе си от мрака на нощта
И да даде на сянката търсената душа...

Но, всъщност, за какво й е това,
Да има собствена, своя душа?
Да... лъже човека и себе си дори,
Защото просто търси своите мечти.

Но няма смелост явно да изкрещи
Това, за което са неговите мечти.
Защото копнее за тази единствена жена,
Която завладя му без милост света.

И сега той със сянката си се разхожда,
И най-малкото местенце в търсене обхожда,
Защото търси светлината на деня,
Търси любовта на своята жена...

Която, всъщност, избяга от тази съдба:
Себе си спаси от плътта.
И тя е горе, в небесата сега...
Чака Човека с изгубената душа.

Знае, че той я обича и ще дойде някой ден.
"Няма да погубя този ценен спомен в мен!
Оставих му сянката до него да върви,
Да може по-бързо до мен да долети..."