След чувалите прашни с цимента,
дето мъкнеш, и тежките кофи,
сила има ли после в ръцете ти,
та да къртиш и рими и строфи?
И понеже нощта ти е кратка –
по е къса от мигване само,
свалям своята лунна забрадка
за възглаве на моето рамо.
Да въздъхнеш, дъха си горещ
по обвивката обла да спуснеш,
да угаснеш в окото на свещ
и да спреш върху моите устни. ...