Ето ни отново...
Ти - облечен в строг костюм,
аз - в разкошна рокля от сатен.
В любимия ни ресторант, обгърнати от спомени
в тази романтична атмосфера.
Каниш на последен танц.
Щастлива съм с теб сега, но плача от тъга.
Обичаме се, но само за мига... отново.
Прокарваш нежно пръсти през моята коса,
отпускаш главата си на рамото ми...
отново сме онези деца.
Но само за мига.
Колко е тъжна нашата съдба.
"Обичам те" прошепваш и всичко в мен изтръпна.
Остави ме без дъх.
Искам да ти кажа: "Подари ми своята съдба",
ала безгласна целувам твоята ръка.
И се взирам в тъжните ти красиви очи.
Искрящи, сякаш цялото нощно небе си сбрал в тях... за мен.
За този последен танц.
"Обичам те" ти казвам и потъвам в тях,
изгубихме и този шанс.
Нежната песен, пропита от спомени за теб и мен, привършва.
Последен танц и всичко умира тук, на този подиум.
А ние оставаме в този миг от щастие за цяла вечност... в спомени.
Проронвам сълза.
Сълза, която с любов и нежност шепти:
"Време, спри..."
Но не... изпращам те с поглед, а с теб си тръгва целият ми свят.
И само устните отдалеч си обещават...
"Обичам те, обичай ме и ти."
© Виктория Димитрова Всички права запазени
Хммм... Може би е заради поетичната атмосфера. Аз обаче не я смятам за достатъчна.