Слънцето залезе вече. Настъпва вечер.
Пада мрак. Нощта е красива, необикновена.
Страхът е далече, отнесен от вятъра, потънал в тъмното.

Луната сякаш се усмихва.
Звездите танцуват с нас.
Последен танц...
За последен път вървим по тази пътека.
За последен път стоим на тази пейка.
Това е то, раздялата...
Замислени за съдбите си, споделяме усмивките.
Планове кроим поотделно, реално погледнато.
Не исках да се случва така.
Залезе слънцето, дойде нощта... с нея ти...
Но май е време да вървиш.
Под тази, нашата луна, сме за последно.
В ръката си държа твоята ръка.
За последно - вплетени ръцете ни.
Целувката - кристална! Най-истинската до сега.
Пускаме ръцете си и пада сълза... една... мъничка...
И не от радост, а от тъга...

И след тази вечер настъпва самота.

Няма време, което да ни чака.

Бягаме към раздялата, губим се

и се намираме в мрака.

Прегръдка, целувка, пейка, пътека...

Този момент отново се повтаря.

И аз не зная... Мога само да гадая

дали наистина това е края...